Не помня от кога не съм плакал. Може би са вече 10-12 години. И сега ми е трудно да се отпусна и да отприщя болката и тъгата в очите си. А сълзите помагат и успокояват. Факт. Събрали се умните глави и се зачудили защо човек като плаче се успокоява. Помислили и направили експеримент. Изследвали сълзите на хората. Направо ми се гади от такива умници. Една сълза се надигна бавно и се опита да се изтърколи по лицето ми. Стиснах зъби и наложих волята си. Бавно и разочаровано тя се върна обратно и като че ли въздъхна.
Стоях невъзмутимо(как ли пък не) и гледах как се изкачват по стълбите към перона. Тя се обърна и ме погледна. Мисля, че ме забеляза. Лекото трепване в погледа и изместването на настроението я издаде. Продължи да се изкачва без да се обърне повече към мен. А той след като изкачи стълбите се огледа, забеляза ме и съобщи присъствието ми на нея. Разменихме няколко реплики. Момчето се опита да ме ужили леко с уш небрежна закачлива реплика. Отговора ми бе демонстративно изплюване на дъвката ми. Заобиколиха ме и се настаниха за д гърба ми. А бяхме приятели. Поне със него.
Ще ми се никога да не виждам какво усещат хората. Да съм сляп и глух за емоциите им. Да ама не... Бях доста малък, когато открих колко много е зависимо изражението на лицето от емоционалното състояние. Прекарвах дълги часове пред огледалото за да изучавам мимиките на лицето си и да ги съпоставям с чувствата, които предизвиквах в себе си. Бях дете. Години по-късно се научих да усещам хората дори без да ги виждам. Доста ми е помагало, но и много ми навреди. Не е лесно да живееш във фалшив свят и да имаш усещания, които ти го доказват постоянно. Годините минаваха и аз лавирах между душевни актьори по неволя и неосъзнати инвалиди. Тук таме звездичка в тъмнината проблясваше самотно. Но това е друга история.
Това момиче ми донесе толкова болка . Сега стои зад мен и леко си опъва от цигарата. Мога да усетя как дима навлиза в дробовете в търсещо успокоение. По дяволите! Не искам да чувствам.
Вингаги съм искал да помагам на хората и съм го правел. Избирах начини както агресивно радикални, така и леки и елегантни, но винаги така че човека да не разбира, да не се досеща веднага кои му помага. Защо ли? Защото хората са егоисти по природа и се смятат за най-великите и неповторимите. Дори и най-задръстените притежават гордост и самоуважение. А то не бива да се наранява за да не се получи обратен резултат. По принцип разбира се. До сега не съм се провалял.
Защо ли изобщо доидох. Не трябваше да ме виждат. Облякоха се с фалшиви дрехи. Чакат. Май съм излишен. Нека чакат. И аз чакам. Последния от карето.
През всичките години не успях да разбера какво означава да обичаш, да го изпитам. Всичко което съм научил за това е пречупено през нечия друга призма на възприятия. Сега вече знам какво е да те боли. Но не знам как да се справя с отхвърлянето.
Ето влака пристига. Спира. А времето започва да ми тече бавно, лигаво, нетърпимо. Двамата се засилиха да я търсят в грешна посока. Ще се върнат. Стреличка радост ме прониза и се сля с вика й. Обърнах се и я прегърнах. Приятел. Колко много ми противна тази дума. Но не и за нея. Дано не и за нея. Ето ни пак 'заедно'. Четиримата. 'Приятел', любима, късче радост и тъга. Нима не трябва да се радвам.
Изпратих ги до колата. Вече не издържах. Очите ни се засякоха. Реплики. Какво значат някакви си думи тук, сега, когато ми притъмнява от болка. Само страх и объркване срещам. Несподеляне.
Гледам го стои с ръце в джобовете, леко свил се в якето си. Търси топлина. Обърна гръб на колата и се запъти в другата посока. Не се обърна. За миг се спря при вида на потока хора. Трябваше да го пресече. Щом трябва... А мислите му запрепускаха в търсене на опорна точка за новия ден. Една сълза се отрони по страната му и попи в устните му. Втора не посмя.
понеделник, 1 октомври 2007 г.
вторник, 17 юли 2007 г.
dreams
сънища
старая се да сънувам. да натискам с волята си и да навлизам все по дълбоко в ... << тук ще направя малко отклонение. не знам как точно да го кажа. някой с откровено лирическа душа би казал -светът на Морфей- , първосигнално къде на шега, къде на истина ми се прииска да напиша -заспалия свят-, но импулсът бе незабавно умъртвен от дилемата кой свят все пак е заспал. та както и да е. ще си позволя да го нарека -другият свят-. като най-вероятно това име ще еволюира и само ще си избере как да се нарече.>>... другият свят. по темата са изписани и изприказвани една планина глупости. старая се да не чета нищо писано по въпроса. не желая да бъда покварен с нечии чужди идеи. аналогията с планината глупости мисля, че се получи. истината сигурно все пак се точи и вие някъде в нея като жилка руда от ценен метал и чака да бъде изровена, рафинирана и прилежно употребена или приложена.
човек сънува по много причини. впечатления от деня се промъкват и заявяват своето си право на внимание през нощта. дребни детайли от ежедневието стават тухлички на сътворението и градят образи около нас. въвлечени сме по нечия(?) воля в необясними случки. кошмари, еротика, приключения или празен спомен. теориите са много(все пак съм чел нещо :/ ).
сънувам всяка вечер. не винаги на сутринта имам ясен спомен за всичко, но с напредването на деня всичко се връща. обикновено е така когато съм зрител, безволеви наблюдател в другият свят. когато ми стане интересно това което виждам се опитвам да наложаа волята си, да се преместя и погледна встрани от налаганата ми картина. не винаги е лесно. имало е случай да се събудя изтощен от съня, с мускулна треска и натъртвания от приключенията от другата страна. или обратното да се наспя в съня си :) . да прекарам дни наред в почивка за някакви си 2-3 часа наше време.
сега се сещам за прословутия мъдрец, който се чудел дали е пепруда сънуваща, че е мъдрец или че е пеперуда сънуваща, че е мъдрец. лично аз си мисля, че човека отдавна е спрял да тиктака, свършило му е времето без той да усети. ако не знаеш кой си и къде си във всеки един момент е лесно да се изгубиш. компасът на твоето аз ще се чуди на къде да се завърти и като удавник за сламка ще се закача за всеки минал по-близо до него. но за това друг път.
познавам хора, които ще махнат с лека ръка и ще категоризират сънищата като глупости, бабини девитини, небивалици, дрън-дрън и каквото още там има в синонимния речник. но аз знам, че другият свят е истински. не винаги съм приемал нещата като истински. времето ме убеди. времето и сънищата. споделените сънища.
ще продължа друг път.
старая се да сънувам. да натискам с волята си и да навлизам все по дълбоко в ... << тук ще направя малко отклонение. не знам как точно да го кажа. някой с откровено лирическа душа би казал -светът на Морфей- , първосигнално къде на шега, къде на истина ми се прииска да напиша -заспалия свят-, но импулсът бе незабавно умъртвен от дилемата кой свят все пак е заспал. та както и да е. ще си позволя да го нарека -другият свят-. като най-вероятно това име ще еволюира и само ще си избере как да се нарече.>>... другият свят. по темата са изписани и изприказвани една планина глупости. старая се да не чета нищо писано по въпроса. не желая да бъда покварен с нечии чужди идеи. аналогията с планината глупости мисля, че се получи. истината сигурно все пак се точи и вие някъде в нея като жилка руда от ценен метал и чака да бъде изровена, рафинирана и прилежно употребена или приложена.
човек сънува по много причини. впечатления от деня се промъкват и заявяват своето си право на внимание през нощта. дребни детайли от ежедневието стават тухлички на сътворението и градят образи около нас. въвлечени сме по нечия(?) воля в необясними случки. кошмари, еротика, приключения или празен спомен. теориите са много(все пак съм чел нещо :/ ).
сънувам всяка вечер. не винаги на сутринта имам ясен спомен за всичко, но с напредването на деня всичко се връща. обикновено е така когато съм зрител, безволеви наблюдател в другият свят. когато ми стане интересно това което виждам се опитвам да наложаа волята си, да се преместя и погледна встрани от налаганата ми картина. не винаги е лесно. имало е случай да се събудя изтощен от съня, с мускулна треска и натъртвания от приключенията от другата страна. или обратното да се наспя в съня си :) . да прекарам дни наред в почивка за някакви си 2-3 часа наше време.
сега се сещам за прословутия мъдрец, който се чудел дали е пепруда сънуваща, че е мъдрец или че е пеперуда сънуваща, че е мъдрец. лично аз си мисля, че човека отдавна е спрял да тиктака, свършило му е времето без той да усети. ако не знаеш кой си и къде си във всеки един момент е лесно да се изгубиш. компасът на твоето аз ще се чуди на къде да се завърти и като удавник за сламка ще се закача за всеки минал по-близо до него. но за това друг път.
познавам хора, които ще махнат с лека ръка и ще категоризират сънищата като глупости, бабини девитини, небивалици, дрън-дрън и каквото още там има в синонимния речник. но аз знам, че другият свят е истински. не винаги съм приемал нещата като истински. времето ме убеди. времето и сънищата. споделените сънища.
ще продължа друг път.
петък, 13 юли 2007 г.
Seven Sins
| Greed: | Medium | |
| Gluttony: | Low | |
| Wrath: | Very High | |
| Sloth: | Very Low | |
| Envy: | Very Low | |
| Lust: | Medium | |
| Pride: | Medium |
Take the Seven Deadly Sins Quiz
вторник, 12 юни 2007 г.
Ер Малък
Тълпата
Бях залутан сред шумна тълпа,
а сякаш бях в пустотата.
Като дънер сред буйна река
блъскаха ме телата.
Уж излязох подгонен от скука,
мислех хора да срещна,
а наоколо мрачни лица,
погледи без надежда!
Смили се над тях, над тях!
Вече бях полуумъртвен
от шума,миризмата
и с омекнали,чужди крака
се подпрях от страни - до стената.
А пък там от витрина една
някой гледаше свъсен,
грозен като самата тълпа,
но познах се - да!Аз съм!
Смили се над мен, над мен!
Нещо стана в моята глава,
май че някой ме включи.
В този миг ме обля светлина,
оглушиха ме звуци.
И разбрах,че сме с двойни тела -
и деца и животни.
Външно виждаш омраза и страх,
а отвътре самотни!
Ер Малък Ь
Бях залутан сред шумна тълпа,
а сякаш бях в пустотата.
Като дънер сред буйна река
блъскаха ме телата.
Уж излязох подгонен от скука,
мислех хора да срещна,
а наоколо мрачни лица,
погледи без надежда!
Смили се над тях, над тях!
Вече бях полуумъртвен
от шума,миризмата
и с омекнали,чужди крака
се подпрях от страни - до стената.
А пък там от витрина една
някой гледаше свъсен,
грозен като самата тълпа,
но познах се - да!Аз съм!
Смили се над мен, над мен!
Нещо стана в моята глава,
май че някой ме включи.
В този миг ме обля светлина,
оглушиха ме звуци.
И разбрах,че сме с двойни тела -
и деца и животни.
Външно виждаш омраза и страх,
а отвътре самотни!
Ер Малък Ь
понеделник, 21 май 2007 г.
feеlings, nothing more than feеlings
чувствата са странно нещо. някои идват със силата на ураган и изчезват като нежен бриз оставяйки след себе си бледо усещане за нещо сбъднато. други бавно и сигурно набират сила като приливна вълна и не познават ни преграда, ни пощада. но има и такива с живот кратък. те запълват ежедневието и го раздробяват на малки късчета. изяждайки ни на малки порции. а хората като мазохисти ги търсят, подхранват и страдат за да ги има. пристрастени са към това да чувстват, макар тези чувства да са еднодневните мухи хранещи се с мърша от собственото им тяло.
привикнали към тази леш ставаме безпомощни когато се срещнем с истинските чувства. липсва ни силата да се потопим в тях. страхът, че всичко е мимолетно ни кара да се свиваме и да се затваряме. от това боли, но нали сме мазохисти. ежедневието ни ни е белязало като болни хора и като такива сме свикнали да се примиряваме. 'такъв е животът' смънкваме и се завличаме в собствената си кочинка спретнато подредена да посрещне всичките ни нужди. с времето силата изтича от нас и притиснати от безнадеждноста приемаме това.
всичко става нормално за ослепелите ни очи, всичко е нормално за закърнелите ни чувства. вече не разпознаваме лика си в огледалото, мислите ни забавят скороста си, чувствата ни замират, дъха ни вече няма сила.
какво се случва с човек не успял да хване вълната и останал далеч зад нея?
привикнали към тази леш ставаме безпомощни когато се срещнем с истинските чувства. липсва ни силата да се потопим в тях. страхът, че всичко е мимолетно ни кара да се свиваме и да се затваряме. от това боли, но нали сме мазохисти. ежедневието ни ни е белязало като болни хора и като такива сме свикнали да се примиряваме. 'такъв е животът' смънкваме и се завличаме в собствената си кочинка спретнато подредена да посрещне всичките ни нужди. с времето силата изтича от нас и притиснати от безнадеждноста приемаме това.
всичко става нормално за ослепелите ни очи, всичко е нормално за закърнелите ни чувства. вече не разпознаваме лика си в огледалото, мислите ни забавят скороста си, чувствата ни замират, дъха ни вече няма сила.
какво се случва с човек не успял да хване вълната и останал далеч зад нея?
вторник, 27 март 2007 г.
защо НЕ
....
Виша, сама знаеш колко милея за България и как едва ли не с отчаянието на Шипченски Опълченец съм защитавал позицията, че хората не трябва да напускат родината си. особено младите. днес те видях и споделих, че не мога да остана в тази страна повече. тази държава не милее за хората, които живеят в нея. няма един случай, в който да съм се опитал да изискам правата си и държавата да ме е защитила.
бях и все още съм готов да преглъщам това унижение от страна на законите ни, конституцията, управляващата измет и т.н. ако все пак генералната насока, общата тенденция или каквото там светло бъдеще ни рисуват, съдържаше поне малка оптимистична нотка за нормалния човек, тухлата с която е съградена тази държава.
просто отказвам да бъда магарето, което прави крачка след крачка напред, подлъгвано от ловката ръка държаща моркова на обещанието.
циганите получават социални помощи в размер по-голям от заплатата на социалните ни работници. смеят се подигравка на 'напътствията' им, че трябва да си намерят работа. смеят се на малоумието ни. и не ги притеснява да не си плащат сметките за електричество, а пенсионерите в това време мизерстват и им спират тока за неплатени 2 лв.. просто е безумие.
тази държава не прави нищо за българите. най-жестокия пример са медиците ни в либия. изгниха хората там... бих се унижил да приема друго гражданство за да почувствам, че правата ми ще се признават и защитават.
всяка инициатива в подкрепа на някой си или нещо си. дали ще е протест на бакшишите, на интернет потребителите или инвалината команда на мизерстващи пенсионери се подкрепя и окуражава докато това върши работа на политиците. мелничка за гласове, това се вижда, това се използва, за това имат очи властимащите.
боклуци...
Виша, сама знаеш колко милея за България и как едва ли не с отчаянието на Шипченски Опълченец съм защитавал позицията, че хората не трябва да напускат родината си. особено младите. днес те видях и споделих, че не мога да остана в тази страна повече. тази държава не милее за хората, които живеят в нея. няма един случай, в който да съм се опитал да изискам правата си и държавата да ме е защитила.
бях и все още съм готов да преглъщам това унижение от страна на законите ни, конституцията, управляващата измет и т.н. ако все пак генералната насока, общата тенденция или каквото там светло бъдеще ни рисуват, съдържаше поне малка оптимистична нотка за нормалния човек, тухлата с която е съградена тази държава.
просто отказвам да бъда магарето, което прави крачка след крачка напред, подлъгвано от ловката ръка държаща моркова на обещанието.
циганите получават социални помощи в размер по-голям от заплатата на социалните ни работници. смеят се подигравка на 'напътствията' им, че трябва да си намерят работа. смеят се на малоумието ни. и не ги притеснява да не си плащат сметките за електричество, а пенсионерите в това време мизерстват и им спират тока за неплатени 2 лв.. просто е безумие.
тази държава не прави нищо за българите. най-жестокия пример са медиците ни в либия. изгниха хората там... бих се унижил да приема друго гражданство за да почувствам, че правата ми ще се признават и защитават.
всяка инициатива в подкрепа на някой си или нещо си. дали ще е протест на бакшишите, на интернет потребителите или инвалината команда на мизерстващи пенсионери се подкрепя и окуражава докато това върши работа на политиците. мелничка за гласове, това се вижда, това се използва, за това имат очи властимащите.
боклуци...
петък, 26 януари 2007 г.
стани, храни се, лягай, спи...
днес сърцето ми умря. за последен път. надявам се да е последен. дано греша.
сви се в спазъм и замря, сподавен вик молитва се отправи в небитието и без отговор умря. изчезна. болката от него се разля и потъна тихо в пустотата. на негово място остана мускул и продължи да помпа кръв неспобен да усети живота. неспособен на чувства. неспособен да живее, а е просто част от една система, която без сърце не може да се нарече човек. в нестроен ритъм мускула работи - туп туп, ту туп. пренася кръв нагоре, пренася кръв надолу. и не тече вече живот а просто кръв. червена течност, река без живот, пълна с храна да насища други помпи и бутала. а бях жив човек, сега голем. без сърце, без живот, само простичка програма - стани, храни се, лягай, спи.
в пашкул превърнах се, уви. има спомен за усмивка, смях, любов. но сърцето липсва да ми каже усмихни се и обичай ти. очите не виждат, ушите не чуват. само бледичка надежда някъде се скри, че ден ще дойде и нова пеперуда ще разцъвти от тази мъртва обвивка без сърце.
ръце изстиват, поглед гасне
да виждах смисъла поне...
само простичка програма -
стани, храни се, лягай, спи...
сви се в спазъм и замря, сподавен вик молитва се отправи в небитието и без отговор умря. изчезна. болката от него се разля и потъна тихо в пустотата. на негово място остана мускул и продължи да помпа кръв неспобен да усети живота. неспособен на чувства. неспособен да живее, а е просто част от една система, която без сърце не може да се нарече човек. в нестроен ритъм мускула работи - туп туп, ту туп. пренася кръв нагоре, пренася кръв надолу. и не тече вече живот а просто кръв. червена течност, река без живот, пълна с храна да насища други помпи и бутала. а бях жив човек, сега голем. без сърце, без живот, само простичка програма - стани, храни се, лягай, спи.
в пашкул превърнах се, уви. има спомен за усмивка, смях, любов. но сърцето липсва да ми каже усмихни се и обичай ти. очите не виждат, ушите не чуват. само бледичка надежда някъде се скри, че ден ще дойде и нова пеперуда ще разцъвти от тази мъртва обвивка без сърце.
ръце изстиват, поглед гасне
да виждах смисъла поне...
само простичка програма -
стани, храни се, лягай, спи...
сряда, 24 януари 2007 г.
Начало..
Отново ме преследваха. Не ги виждах, но бяха зад мен. Ясно усещах как настървението им по мен расте и как възбудата им от преследването ми се увеличава. Местността край мен непрестанно се променяше. Птица с раязмерите на малък самолет успя да се провре между два облака, като отчупи няколко едри къса от краищата им и се спусна към мен, но за щастие се разпадна на някоко десетки метра. Един облачен къс все пак успя да преодолее растоянието и се заби наблизо от което земята се разтресе. Навлязох в червени шубраци достигащи до кръста ми. Не можех да се скрия в тях, не и в такива, а и не вярвам да успея да се скрия кадето и да е. На вид безобиден храст се опита да ме спъне, по-дяволите скъсили са разстоянието. Започнах да се приготвям за скок. Не можех да се боря при техните условия.
Хаговете бяха кошерни създания и живееха като паразити. Умееха да променят и нагаждат пространството и околната среда според тяхната воля. За щастие само в ограничен периметър в радиус от 70 метра. Растояние, което вече ме поглъщаше.
Нуждаех се от време за да се подготвя за промяната. Откъснах едната си ръка, добавих и малко воля и я хвърлих настрани. Елементарна примамка, но върши работа. Хаговете не са особено умни, когато нямат приемник. Смених рязко посоката. Наблизо имаше горичка. Подходящо място за скок. Усещането за преследвачите отслабна и си позволих да се спра за да се огледам. Сгъстеното, огънато пространство даваше бегла представа за местоположението на хаговете. От една страна те бяха доста интересни. Умееха толкова много неща, подчиняваха света на волята си, създаваха и разрушаваха, но за жалост разумът ги напускаше и тези дарби бяха оръжие на създания, водени от инстинкти на ловци. Плячката разбира се бяхме ние - хората. Веднъж завзели и подчинили нашата воля те бавно започваха да възвръщат своята интелигентност. Спотайваха се в гънките на обществото ни и търсеха начини, пролуки да се размножават и да създават колонии.
Рязко извил се вятър ме върна отново на непосредствената заплаха. Навлязох в горичката и за втори път се огледах, нуждаех се от силно дърво. Открих го бързо и застанах плътно до него. Концентрирах се. Клоните му започнаха един по един да ме обгръщат и стягат в прегръдка. Дъхът ми със свистене изскочи от дробовете. Черно-цветни петна заиграха пред очите ми. Борех се за глътка въдух, болката ме смазваше, но продължих натиска и дървото ме смачка в себе си.
---
Бавно отворих очи. Умората се стичаше по тялото ми и не ми даваше сила дори да изпъшкам. Светлата пелена се разстла, сгъсти се и придоби очертанията на бял робот насочил към мен оръжие. Единственото, което евентуално би ме спряло. Все още ми бе трудно да дишам. Две метални плочки се спуснаха над слепоочията ми. За миг ми причерня отново.
- Чист ! - прозвуча познат глас.
Чу се свистенето на отваряща се врата. Леки стъпки приближиха до мен и две ръце се заеха да ме освободят от коланите и защитите придържащи ме към креслото.
- Дана, колко остават още? - попитах аз.
- Само три, но нещо интересно се случи докато те нямаше. Почини си малко и ела при мониторите.
- Хаиде, Дана, какво е станало? - любопитството ми даде малко сили да се мобилизирам.
- Сам знаеш, че нищо няма да ти кажа докато не преминеш през възстановителните процедури.
- Е, добре де - въздъхнах аз и се протегнах бавно. Схванатите ми мускули се съпротивляваха на движението. Леко се изправих и подпомаган от Дана се запътих към възстановителния център.
Хаговете бяха кошерни създания и живееха като паразити. Умееха да променят и нагаждат пространството и околната среда според тяхната воля. За щастие само в ограничен периметър в радиус от 70 метра. Растояние, което вече ме поглъщаше.
Нуждаех се от време за да се подготвя за промяната. Откъснах едната си ръка, добавих и малко воля и я хвърлих настрани. Елементарна примамка, но върши работа. Хаговете не са особено умни, когато нямат приемник. Смених рязко посоката. Наблизо имаше горичка. Подходящо място за скок. Усещането за преследвачите отслабна и си позволих да се спра за да се огледам. Сгъстеното, огънато пространство даваше бегла представа за местоположението на хаговете. От една страна те бяха доста интересни. Умееха толкова много неща, подчиняваха света на волята си, създаваха и разрушаваха, но за жалост разумът ги напускаше и тези дарби бяха оръжие на създания, водени от инстинкти на ловци. Плячката разбира се бяхме ние - хората. Веднъж завзели и подчинили нашата воля те бавно започваха да възвръщат своята интелигентност. Спотайваха се в гънките на обществото ни и търсеха начини, пролуки да се размножават и да създават колонии.
Рязко извил се вятър ме върна отново на непосредствената заплаха. Навлязох в горичката и за втори път се огледах, нуждаех се от силно дърво. Открих го бързо и застанах плътно до него. Концентрирах се. Клоните му започнаха един по един да ме обгръщат и стягат в прегръдка. Дъхът ми със свистене изскочи от дробовете. Черно-цветни петна заиграха пред очите ми. Борех се за глътка въдух, болката ме смазваше, но продължих натиска и дървото ме смачка в себе си.
---
Бавно отворих очи. Умората се стичаше по тялото ми и не ми даваше сила дори да изпъшкам. Светлата пелена се разстла, сгъсти се и придоби очертанията на бял робот насочил към мен оръжие. Единственото, което евентуално би ме спряло. Все още ми бе трудно да дишам. Две метални плочки се спуснаха над слепоочията ми. За миг ми причерня отново.
- Чист ! - прозвуча познат глас.
Чу се свистенето на отваряща се врата. Леки стъпки приближиха до мен и две ръце се заеха да ме освободят от коланите и защитите придържащи ме към креслото.
- Дана, колко остават още? - попитах аз.
- Само три, но нещо интересно се случи докато те нямаше. Почини си малко и ела при мониторите.
- Хаиде, Дана, какво е станало? - любопитството ми даде малко сили да се мобилизирам.
- Сам знаеш, че нищо няма да ти кажа докато не преминеш през възстановителните процедури.
- Е, добре де - въздъхнах аз и се протегнах бавно. Схванатите ми мускули се съпротивляваха на движението. Леко се изправих и подпомаган от Дана се запътих към възстановителния център.
hate
Събудих се малко по-късно от обичайното. Някаква летаргия ме бе обзела. Не ми се правеше нищо. Нямах настроение нито за упражнения, нито за каквото и да е. Апатия. Нервна тръпка премина през мен. Надигнах се бавно и започнах леки разтягащи движения. Дано да ми помогнат да се разведря малко... Десет минути по-късно влязох под душа. Загледах се в отражението си. Стройно тяло, бръсната тиква, гъвкави мускули.. за какво ли ми е всичко това.. Застоях се дълго под водата с вдигнато нагоре лице. Не исках да мисля за нищо, но ...
Ето го и автобуса, нов ден, всеповтарящ се сюжет - събуждане, душ, закуска, градски транспорт, работа, цял ден убиване на времето в рутинни задължения, автоматично изпълнявани, после вечеря, сън .. Днес реших да използвам вместо трамвай автобус. Май беше по-бързо. Не знам. Не ме и интересува. И без това отивах доста по-късно от началния работен час. На спирката имаше една лелка, гримирана като абитюрентка, на високи токчета от които преливаха глезените й. Красавица. Някакъв чичка, оплешивял отгоре с голям перчем заметнат през голото теме, я заглеждаше похотливо. Мдаа.. любофф от пръв поглед. Малко по встрани стоеше едно момиче, срамежливо. Двама пенсионери точно до мен си разказваха истории от казармата.
Автобуса спря, нестройна тълпа се изля от него и после се качихме. Ежедневния буламач от хора. Две каталожни бабички от предната спирка скришом проверявават за билетчета в чантите си. Група ученици разискващи как да препишат на днешното контролно. Майка, която се кара на детето си, май че ще го удари съвсем скоро. Редовното циганче, което проси. Един осакатен мъж с две патерици и задалжителния за всеки автобус ненормален тип. Най отзад стои и един пиян тип и се опитва да почерпи седящата до него жена с малко водка.
Май ми писна. Пъхнах си ръцете в джобовете. В дясната ръка стиснах малко ножче тип листо, много остро. В лявата ръка наместих автоматичен нож с леко криво острие. Извадих си ръцете и ги отпуснах покрай тялото... Времето се проточи като лигава слуз. Отворих остриетата едновремено. Лекото прищракване не се забеляза от никой. Овце.
Забих листото в лявата част на трапецовидния мускул на този пред мен. Краката му омекнаха. Не изчаках да падне и забих другия нож направо в гракляна с другата ръка. Даже не успя да извика. Една лелка се развика. Не ми е присъщо да се размотавам. Продалжих да мушкам, режа и кълцам наред. По-дяволите, омазах се целия. Шофьора се разкрещя и отби автобуса. Майката и хлапето бяха застинали в скована прегръдка. Хм! Интересно! Тая държеше детето пред себе си! Черепа и изхрущя под силния удар и острието потъна до дъно в главата й. Огледах се. Мдаа.. никой не шава. Само дребосъка издаваше някакви звуци насред накъсаното си дишане... Машината спря и видях водача да се приближава с манивела в ръка крещейки да хвърля ножовете. Хвърлих ги. Лисото го удари в основата на носа и му цепна горната устна, а другия нож се заби в гръдната кост. Скочих към него и го сритах в лявото коляно. Продалжих да го млатя с юмруци. Извадих острието от гардите му и нарязах плешивия скалп. Бутнах го да падне по гръб. Хванах се за дръжките и започнах да скачам с два крака върху него...
Вратите на автобуса се отвориха и се сепнах. Лелка с кисел дъх ме помоли да се отместя. Щяла да слиза. Другите пътници и те заприпираха. Въздъхнах. Отместих се. встрани и пропуснах нещастниците да минат. Извадих си ръцете и ги погледнах. Кокалчетата бяха побелели от стискане. Листото се бе отпечатало на дланта ми. Кога ли..
Спрях душа и се подсуших преди да изляза. Облякох се. Проверих дали всичко си е по местата. Пари, документи, телефон, два ножа. Излязох и се запътих към спирката. Днес ще пътувам с трамвая. Там има повече хора.
Ето го и автобуса, нов ден, всеповтарящ се сюжет - събуждане, душ, закуска, градски транспорт, работа, цял ден убиване на времето в рутинни задължения, автоматично изпълнявани, после вечеря, сън .. Днес реших да използвам вместо трамвай автобус. Май беше по-бързо. Не знам. Не ме и интересува. И без това отивах доста по-късно от началния работен час. На спирката имаше една лелка, гримирана като абитюрентка, на високи токчета от които преливаха глезените й. Красавица. Някакъв чичка, оплешивял отгоре с голям перчем заметнат през голото теме, я заглеждаше похотливо. Мдаа.. любофф от пръв поглед. Малко по встрани стоеше едно момиче, срамежливо. Двама пенсионери точно до мен си разказваха истории от казармата.
Автобуса спря, нестройна тълпа се изля от него и после се качихме. Ежедневния буламач от хора. Две каталожни бабички от предната спирка скришом проверявават за билетчета в чантите си. Група ученици разискващи как да препишат на днешното контролно. Майка, която се кара на детето си, май че ще го удари съвсем скоро. Редовното циганче, което проси. Един осакатен мъж с две патерици и задалжителния за всеки автобус ненормален тип. Най отзад стои и един пиян тип и се опитва да почерпи седящата до него жена с малко водка.
Май ми писна. Пъхнах си ръцете в джобовете. В дясната ръка стиснах малко ножче тип листо, много остро. В лявата ръка наместих автоматичен нож с леко криво острие. Извадих си ръцете и ги отпуснах покрай тялото... Времето се проточи като лигава слуз. Отворих остриетата едновремено. Лекото прищракване не се забеляза от никой. Овце.
Забих листото в лявата част на трапецовидния мускул на този пред мен. Краката му омекнаха. Не изчаках да падне и забих другия нож направо в гракляна с другата ръка. Даже не успя да извика. Една лелка се развика. Не ми е присъщо да се размотавам. Продалжих да мушкам, режа и кълцам наред. По-дяволите, омазах се целия. Шофьора се разкрещя и отби автобуса. Майката и хлапето бяха застинали в скована прегръдка. Хм! Интересно! Тая държеше детето пред себе си! Черепа и изхрущя под силния удар и острието потъна до дъно в главата й. Огледах се. Мдаа.. никой не шава. Само дребосъка издаваше някакви звуци насред накъсаното си дишане... Машината спря и видях водача да се приближава с манивела в ръка крещейки да хвърля ножовете. Хвърлих ги. Лисото го удари в основата на носа и му цепна горната устна, а другия нож се заби в гръдната кост. Скочих към него и го сритах в лявото коляно. Продалжих да го млатя с юмруци. Извадих острието от гардите му и нарязах плешивия скалп. Бутнах го да падне по гръб. Хванах се за дръжките и започнах да скачам с два крака върху него...
Вратите на автобуса се отвориха и се сепнах. Лелка с кисел дъх ме помоли да се отместя. Щяла да слиза. Другите пътници и те заприпираха. Въздъхнах. Отместих се. встрани и пропуснах нещастниците да минат. Извадих си ръцете и ги погледнах. Кокалчетата бяха побелели от стискане. Листото се бе отпечатало на дланта ми. Кога ли..
Спрях душа и се подсуших преди да изляза. Облякох се. Проверих дали всичко си е по местата. Пари, документи, телефон, два ножа. Излязох и се запътих към спирката. Днес ще пътувам с трамвая. Там има повече хора.
сряда, 17 януари 2007 г.
кака Цецка !!!
Искам гол банан да стискам! Така си мислеше кака Цецка докато привършваше сутрешната си закуска от един голям банан и две рошави кивита. Незнайно защо тази мисъл и се въртеше постоянно в главата. Тя бе стара мома не познала мъжка ласка. Стройното и тяло на тюлен никога не бе докосвано, късите и дебели крака никога не бяха заставали в положение victory, а мустаците й бяха буйни и къдрави и по мои съмнения бяха развили своя флора и фауна.
Но всичко си имаше край! На годишния събор тя бе привлякла вниманието на Пешо Тислата от близкото село. Докато кака Цецка обикаляше сергиите и си търсеше да си купи нов сатър се бяха сблъскали покрай една кочина с прасета и за първи път кака Цецка не бе напсувана или наругана. Тислата бе запленен от яките мишци на Цецка, погледа му се плъзна по набитата й снага и се спря на дебелите прасци и щръкналите през дупките на цървулите палци с жълти нокти. Изсумтя одобрително и й каза:
- Ммм кукло..
Цецка, свенливо се врътна и отнесе половин щанд с прясна цаца от миналото лято. Грухна доволно и направи пирует с перфектно приземяване сред екзотичните цитрусови плодове. Физиономията и се спихна кога захапа един лимон, но бързо се окопити, изплю го и си бръкна в носа. Продавачите, късогледи за тази любовна идилия се разврещяха и занареждаха обиди, на които дори руски каруцар от втората световна би завидил. Полетяха хули и обиди, някои извади даже две три вили и погнаха наша кака Цецка из пазара за резил. Екшън весел се разигра. Познатият ни тюлен с лекотата на антилопа заподскача от сергия на сергия. На пазара стана страшна олелия. Търговците бързо се организираха и се прегрупираха в три взвода, от съборените маси направиха временни заграждения и по този начин ограничиха действията на хипопотама ..упс на кака Цецка. Нашата героиня пухтеше и се пенеше като парен локомотив на ръчна спирачка, а потта се лееше по нея и се стичаше в малко поточе, което се виеше по неравностите и се вливаше в малката рекичка край пазарчето. Малко по-надолу започнаха да изплуват риби, трениращи плуване по гръб. Та... Да се върнем при кака Цецка и затварящите обръча търговци. Див вик се възнесе към небесата, когато една злобна бабичка ръчна Цецка по дирника с бастуна си, предвидливо подострен в единия край. Един колец се протегна за я тупне по масивното чело, но бе навреме прихванат, изтеглен рязко, а инициаторът на действието бе надлежно приспан с мощната десница на нашата девойка. Обръча се стесняваше и за всички ни е ясно какъв ужасен край очакваше нашето говедо, ако от нейде не бе пристигнал в бесен галоп наш Пеши. Прескочи загражденията метна едно въже през краката на Цецка и с гръм и трясък мина през блокадата. Цялата спасителна операция щеше да претърпи провал, когато въжето се опъна и коня пребели очи и аха да се гътне, когато каката се отлепи от земята и се засурка в правилната посока.
Тислата не бе особено притеснен, сърцето му лудо подскачаше от любов и току поглеждаше от време на време през рамо да види неговата изгора как се чувства по дирник. А тя милата бе зачекнала две дъски от някоя маса и в движение си бе направила ски и сега слаломираше между храстите и от време на време подскачаше и се опитваше да пърха като пеперуда. Скоковете винаги завършваха с трясък и образуване на кратер. От това пътя на бягството бе заприличал на фронтова линия. Леко препускайки така стигнаха до съседното село. Без много да се мае Тислата подкара коня право към църквата. Спря рязко и дорде слезе да спре Цецка, тя успя да се претърколи през вратата и да обере три реда пейки. Ако не се беше забила в една от колоните като едното нищо щеше да отпере и амвона. С горда крачка наш Пешо навлезе в църквата, предложи кавалерски ръка на каката и като се
понапъна я понавдигна от земята. Бори се известно време и за доказателство на мъжката си сила все пак успя да я изправи. Хвана я през врата с две ръце като някой пехливанин и изръмжа.
- Ти си моя - ухили са мазно, а на Цецка и прималя от щастие.
- Попе, ила тук твойта вяра. Ила ма! По-бързо , докат булката е прясна ва.
Поп Спиридон Глътката се понадигна из зад олтара и с леко клатушкаща се моряшка походка в развълнувано море запристъпи несигурно към двамата влюбени.
- И ся ко? - изплю се попа. - Ша ва женим ли !?
- Давай накратко - понадигна бас Тислата.
Спиридон глътката, затършува из расото и извади едно плоско шишенце.
- Светия дух - поясни той след солиден гълток.
Изсекна се в ръкава си и занарежда:
-Ти ма, съгласна ли си да та клати и да та сползва по всяко време на годината, да та яха като бик крава и кога му се иска да те бъхти с тислата у тъпата чутура.
- ДА!
-Ам ти бре, ша я биеш ли кога ни тъ слуша и ще и косиш ли редовно ливадата.
- ДА!
- Ми .. убу.. можеш да праснеш булката.
Тук завесата пада, защото се Тислата налегна булката още там насред църквата. После три дена ремонт и два месеца боядисване падна .. но така е ! Кат са обичат младите да се вземат!
------------
това е писано лятото на 2004, ако не се лъжа. две седмици след това във влака
за варна попаднах на истинската кака цецка. качи се от гара Павликени
с приятеля си. такова чудо на природата трябва да се види. тогава се заклех да пиша само за положителни герои. поне като ще ме среща съдбата с измилиците ми. да се радвам на това което виждам.
Но всичко си имаше край! На годишния събор тя бе привлякла вниманието на Пешо Тислата от близкото село. Докато кака Цецка обикаляше сергиите и си търсеше да си купи нов сатър се бяха сблъскали покрай една кочина с прасета и за първи път кака Цецка не бе напсувана или наругана. Тислата бе запленен от яките мишци на Цецка, погледа му се плъзна по набитата й снага и се спря на дебелите прасци и щръкналите през дупките на цървулите палци с жълти нокти. Изсумтя одобрително и й каза:
- Ммм кукло..
Цецка, свенливо се врътна и отнесе половин щанд с прясна цаца от миналото лято. Грухна доволно и направи пирует с перфектно приземяване сред екзотичните цитрусови плодове. Физиономията и се спихна кога захапа един лимон, но бързо се окопити, изплю го и си бръкна в носа. Продавачите, късогледи за тази любовна идилия се разврещяха и занареждаха обиди, на които дори руски каруцар от втората световна би завидил. Полетяха хули и обиди, някои извади даже две три вили и погнаха наша кака Цецка из пазара за резил. Екшън весел се разигра. Познатият ни тюлен с лекотата на антилопа заподскача от сергия на сергия. На пазара стана страшна олелия. Търговците бързо се организираха и се прегрупираха в три взвода, от съборените маси направиха временни заграждения и по този начин ограничиха действията на хипопотама ..упс на кака Цецка. Нашата героиня пухтеше и се пенеше като парен локомотив на ръчна спирачка, а потта се лееше по нея и се стичаше в малко поточе, което се виеше по неравностите и се вливаше в малката рекичка край пазарчето. Малко по-надолу започнаха да изплуват риби, трениращи плуване по гръб. Та... Да се върнем при кака Цецка и затварящите обръча търговци. Див вик се възнесе към небесата, когато една злобна бабичка ръчна Цецка по дирника с бастуна си, предвидливо подострен в единия край. Един колец се протегна за я тупне по масивното чело, но бе навреме прихванат, изтеглен рязко, а инициаторът на действието бе надлежно приспан с мощната десница на нашата девойка. Обръча се стесняваше и за всички ни е ясно какъв ужасен край очакваше нашето говедо, ако от нейде не бе пристигнал в бесен галоп наш Пеши. Прескочи загражденията метна едно въже през краката на Цецка и с гръм и трясък мина през блокадата. Цялата спасителна операция щеше да претърпи провал, когато въжето се опъна и коня пребели очи и аха да се гътне, когато каката се отлепи от земята и се засурка в правилната посока.
Тислата не бе особено притеснен, сърцето му лудо подскачаше от любов и току поглеждаше от време на време през рамо да види неговата изгора как се чувства по дирник. А тя милата бе зачекнала две дъски от някоя маса и в движение си бе направила ски и сега слаломираше между храстите и от време на време подскачаше и се опитваше да пърха като пеперуда. Скоковете винаги завършваха с трясък и образуване на кратер. От това пътя на бягството бе заприличал на фронтова линия. Леко препускайки така стигнаха до съседното село. Без много да се мае Тислата подкара коня право към църквата. Спря рязко и дорде слезе да спре Цецка, тя успя да се претърколи през вратата и да обере три реда пейки. Ако не се беше забила в една от колоните като едното нищо щеше да отпере и амвона. С горда крачка наш Пешо навлезе в църквата, предложи кавалерски ръка на каката и като се
понапъна я понавдигна от земята. Бори се известно време и за доказателство на мъжката си сила все пак успя да я изправи. Хвана я през врата с две ръце като някой пехливанин и изръмжа.
- Ти си моя - ухили са мазно, а на Цецка и прималя от щастие.
- Попе, ила тук твойта вяра. Ила ма! По-бързо , докат булката е прясна ва.
Поп Спиридон Глътката се понадигна из зад олтара и с леко клатушкаща се моряшка походка в развълнувано море запристъпи несигурно към двамата влюбени.
- И ся ко? - изплю се попа. - Ша ва женим ли !?
- Давай накратко - понадигна бас Тислата.
Спиридон глътката, затършува из расото и извади едно плоско шишенце.
- Светия дух - поясни той след солиден гълток.
Изсекна се в ръкава си и занарежда:
-Ти ма, съгласна ли си да та клати и да та сползва по всяко време на годината, да та яха като бик крава и кога му се иска да те бъхти с тислата у тъпата чутура.
- ДА!
-Ам ти бре, ша я биеш ли кога ни тъ слуша и ще и косиш ли редовно ливадата.
- ДА!
- Ми .. убу.. можеш да праснеш булката.
Тук завесата пада, защото се Тислата налегна булката още там насред църквата. После три дена ремонт и два месеца боядисване падна .. но така е ! Кат са обичат младите да се вземат!
------------
това е писано лятото на 2004, ако не се лъжа. две седмици след това във влака
за варна попаднах на истинската кака цецка. качи се от гара Павликени
с приятеля си. такова чудо на природата трябва да се види. тогава се заклех да пиша само за положителни герои. поне като ще ме среща съдбата с измилиците ми. да се радвам на това което виждам.
Хулиган
Всичко е като по учебник. На точното място в точното време. Тротила е поставен правилно. Кабела е опънат. Аз съм прикрит на безопасно разстояние. Чакам. Още чакам. Пфу! Изпотих се! Една муха запчна да кръжи нахално над мен. Ще ми издаде прикритието! Бръкнах в раницата си и извадих своето спарцафчсващо оръжие против мухи - хамелеон!!! Животинчето бавно се качи на рамото ми и се зачуди какъв цвят да приеме. По дяволите, по дяволите и пак по дяволите. Мухата бе станала доста нахална, а моя терминатор за мухи се бавеше. Малкия зелен олигофрен се протегна леко .. отваря уста.. да.. Пфу! Прозява се! Времето напредва, а някаква муха обрича мисията ми на провал. Бркнах се по-дълбоко в раницата и извадих мухоловка с ергономична дръжка - точно мярка. Още си спомням дългите часове прекарани в работилницата докато оптимизирах този ултра модерен уред за борба с досадните мухи. Прицелих се внимателно, прихванах внимателно мухата в оптиката, проследих движението й .. и замахнах. Нещо обаче изплющя преди мен и мухата се озова в устата на хамелеона. Гадно добиче! Както и да е. Насмотах набързо цветната недомислица обратно в раницата и зачаках.
Шест часа по-късно продалжавах да чакам, а хамелеона ми бе преял от мухи. Ето! Целта се появи в далечината. Малка каруца теглена от магаре със затъкнат зад ухото магарешки бодил. Вътре в каруцата се бе изтегнал въздълъг, леко плешив с сламка в устата и тридневна брада на лицето, весел и щастлив от живота, подсвиркващ си.. Бе какво обяснявам. Вътре седеше целта! Обекта на моето чакане! Алелуя! Понадигнах се леко... Приближават.. приближават.. приближават.. Натиснах детонатора.. Планината в далечината се взриви. Мишената ми се изправи на крака в каруцата и погледна по посока взрива. Това ми и трябваше. Изправих се бързо и с вече приготвената прашка в ръка се прицелих. Изстрел! Точно в темето! Червената боя се пръсна и опръска тиквата му. Изхилих се малоумно. Докато оня се оглеждаше аз се изнизах покрай купчина паднали дървета и смених позицията. Беше ред на магарето. Заредих в прашката този път бодлива топка. Внимателно, че бодлите са намазани със слаба киселина, която много пари. Веднъж се бях набол и два часа квичах като недоклано прасе. Подпрях си лакътя на един дънер, не исках да пропускам. Пиуу пляс.. Ех каква симфония за моите уши. Животното препусна с бясна скорост като повлече и каруцата. Как се подмяташе само по дупките по пътя.
Изправих се доволен. Сега вече щяха да ме приемат в групата на големите Хулигани. Писна ми да ръся рицин в маджите и да слагам стъклена вата в сутиените на момичетата. Това, ето това беше истинска тръпка. Кмета ще има да ходи червен поне две седмици, а ако успее да впрегне магарето поне веднъж в каруцата отново, лично ще се скалпирам и ще му го занеса. Хи хи, ама голяма гледка беше.
Изведнъж се стреснах. Ами планината?!? Ами двата тона тротил?!? Какво ще обяснявам за тях.. Май ще почакам за големите още малко.. Трябва да се скатая някъде. О, по дяволите, по-дяволите...
Шест часа по-късно продалжавах да чакам, а хамелеона ми бе преял от мухи. Ето! Целта се появи в далечината. Малка каруца теглена от магаре със затъкнат зад ухото магарешки бодил. Вътре в каруцата се бе изтегнал въздълъг, леко плешив с сламка в устата и тридневна брада на лицето, весел и щастлив от живота, подсвиркващ си.. Бе какво обяснявам. Вътре седеше целта! Обекта на моето чакане! Алелуя! Понадигнах се леко... Приближават.. приближават.. приближават.. Натиснах детонатора.. Планината в далечината се взриви. Мишената ми се изправи на крака в каруцата и погледна по посока взрива. Това ми и трябваше. Изправих се бързо и с вече приготвената прашка в ръка се прицелих. Изстрел! Точно в темето! Червената боя се пръсна и опръска тиквата му. Изхилих се малоумно. Докато оня се оглеждаше аз се изнизах покрай купчина паднали дървета и смених позицията. Беше ред на магарето. Заредих в прашката този път бодлива топка. Внимателно, че бодлите са намазани със слаба киселина, която много пари. Веднъж се бях набол и два часа квичах като недоклано прасе. Подпрях си лакътя на един дънер, не исках да пропускам. Пиуу пляс.. Ех каква симфония за моите уши. Животното препусна с бясна скорост като повлече и каруцата. Как се подмяташе само по дупките по пътя.
Изправих се доволен. Сега вече щяха да ме приемат в групата на големите Хулигани. Писна ми да ръся рицин в маджите и да слагам стъклена вата в сутиените на момичетата. Това, ето това беше истинска тръпка. Кмета ще има да ходи червен поне две седмици, а ако успее да впрегне магарето поне веднъж в каруцата отново, лично ще се скалпирам и ще му го занеса. Хи хи, ама голяма гледка беше.
Изведнъж се стреснах. Ами планината?!? Ами двата тона тротил?!? Какво ще обяснявам за тях.. Май ще почакам за големите още малко.. Трябва да се скатая някъде. О, по дяволите, по-дяволите...
неделя, 14 януари 2007 г.
Джон Кийтс
"Ако онова, което казах, не е достатъчно, както се страхувам, ще се върна там, откъдето започнах тези размисли... Искам да кажа, че ще започна с това, доколко човек се оформя от обстоятелствата... А какво са обстоятелствата?... Освен пробни камъни на сърцето му?... А какво са пробните камъни?... Освен изпитания на сърцето му?...А какво са изпитанията на сърцето му, освен неща, които утвърждават или променят характера му? А какво е промененият му характер, освен душата му?... А какво е била душата му преди да се появи на този свят и да изтърпи Тези изпитания, промени и усъвършенствания?... Разум... без идентичност... А как се постига тази Идентичност? С помощта на сърцето? А как го постига сърцето в този свят, изграден от обстоятелства?... Ето тук, струва ми се, наред с Поезията и Теологията, можеш да благодариш на своите Звезди, че перото ми не е склонно към досадни размисли..."
Джон Кийтс
в писмо до брат си
изгубих се. в едната посока е сърцето ми, а в другата е празнотата на моето аз. разум без идентичност. черни приливи ме заливат и ме лашкат в морето на отчаянието. толкова съм близо до това да спра да бъда. да изчезна и се разтворя. но това е илюзия. невъзможно е да се анихилира ничие съществуване. остава само болката.
осакатен съм. пълзя и се гърча като червей. и няма ни приятелско рамо ни добра дума, която да заглуши дори за момент писъка на сърцето. умиращата песен на любовта.
разпадам се като пъзел. като строшена орехова черупка. вътре има само гнила ядка.
Джон Кийтс
в писмо до брат си
изгубих се. в едната посока е сърцето ми, а в другата е празнотата на моето аз. разум без идентичност. черни приливи ме заливат и ме лашкат в морето на отчаянието. толкова съм близо до това да спра да бъда. да изчезна и се разтворя. но това е илюзия. невъзможно е да се анихилира ничие съществуване. остава само болката.
осакатен съм. пълзя и се гърча като червей. и няма ни приятелско рамо ни добра дума, която да заглуши дори за момент писъка на сърцето. умиращата песен на любовта.
разпадам се като пъзел. като строшена орехова черупка. вътре има само гнила ядка.
петък, 12 януари 2007 г.
интервю
в: защо го правиш?
о: защото обичам
в: заслужава ли си?
о: да, ако любовта е споделена
в: ако не е?
о: част от мен ще си отиде. друго ще дойде
в: какво?
о: братята ми ще се събудят
в: това какво означава?
о: нещо лошо. няма да разбереш
в: защо не разрешиш проблема?
о: не бива, прекалено радикален съм
в: не мога да те разбера.
0: важно ли е да ме разбираш?
в: мисля, че е нормално. не е ли?
о: поне аз не виждам проблем в това
в: последедн въпрос - какво искаш най-много?
о: споделен живот.
о: защото обичам
в: заслужава ли си?
о: да, ако любовта е споделена
в: ако не е?
о: част от мен ще си отиде. друго ще дойде
в: какво?
о: братята ми ще се събудят
в: това какво означава?
о: нещо лошо. няма да разбереш
в: защо не разрешиш проблема?
о: не бива, прекалено радикален съм
в: не мога да те разбера.
0: важно ли е да ме разбираш?
в: мисля, че е нормално. не е ли?
о: поне аз не виждам проблем в това
в: последедн въпрос - какво искаш най-много?
о: споделен живот.
сряда, 10 януари 2007 г.
5 неща които хората не искат да вярват за мен
1. дълбоко в мен живее садист. всеки ден се боря да остане заспал. някои дни са наистина тежки
2. страдам като всички останали. не мога да кажа дали повече или по-малко. няма измислена мярка за душевно страдание
3. нещата които умея да правя са в резултат на пробляъци. не е талант, не е неразвит потенциал. все едно да кажете, че човек ударен от мълния има потенциала да свети в тъмното
4. изпитвам неистов страх от високо и от остриета, за това постоянно си играя с ножове и ако имам възможност се качвам на високо. често си представям, че съм застанал на ръба на пропаст
5. аз съм от планетата х&гар и сутрин закусвам с шепа пирончета обилно поляти с мента
2. страдам като всички останали. не мога да кажа дали повече или по-малко. няма измислена мярка за душевно страдание
3. нещата които умея да правя са в резултат на пробляъци. не е талант, не е неразвит потенциал. все едно да кажете, че човек ударен от мълния има потенциала да свети в тъмното
4. изпитвам неистов страх от високо и от остриета, за това постоянно си играя с ножове и ако имам възможност се качвам на високо. често си представям, че съм застанал на ръба на пропаст
5. аз съм от планетата х&гар и сутрин закусвам с шепа пирончета обилно поляти с мента
тъжно ми е
Много съм си мислил дали душата на човек не умира преди неговото тяло и какво се случва с него, когато това стане.
Вчера моята душа поиска да умре. Искаше да се откъсне и да отлети, да се процеди през стиснатите ми зъби да прегази волята ми и да се изпари в небитието. Може и да е успяла.
Днес се чувствам празен. Като изсъхнал плод. Като издъхнала гайда, която никога няма да запее отново. Сърцето ме боли и се свива наранено, търси къде да се скрие. Разкъсано е, раните по него са се отворили, раздират го смрачна решителност. Ще изцедят и последната капка кръв от него. После ще се сбръчка и ще изсъхне като горчива стафида.
Нима любовта, когато е споделена, не трябва да носи окрилено щастие и песен в сърцето? Защо тогава силна мъка ме е стегнала с горещи клещи и реже късчета от мен?
Обичам и това ме убива.
петък, 5 януари 2007 г.
двойкаджия - минала история
специализирания ми изпит беше писане на есе...
а аз съм един луд тройкаджия по български и литература.
взех си гъзЪ под мишница, прекръстих се и дръпнах една прочувствена молитва към всеки бог за който се сетих и с плаха надежда за една скромна тройка отидох на изпит.
предната вечер прекарах при едно семейство на филолози и те набързо ме подковаха със знания за това що е то есе, какво му е мезето и как се подхожда към него.
и с тази крехка паяжина от новопридобити знания се отправих смело към университета.
ето ме вече на чина, вперил поглед в прясно написаната тема на дъската.
времето се забави, всичко потече бавно като петмез, аз стоях с тъпа усмивка чакайки вдъхновнието да ме осени. така се мина час и ето ме с молива в ръка. и като се почна едно писане, драскане и задраскване.. в крайна сметка сътворих две скромни странички(което си е цял лист според мен). приключих.
явно нещо свише ме беше дарило с така жадуваната от мнозина муза. не само че всяка думичка на листа пасваше като тухличка в огромен пъзел, но и картината която се получи заслужаваше едно леко Ах!
но все пак миналото белязано с тройки, двойки и написани с червено рецензии оплюващи моята дарба на словоредец ме притесняваше. започнах да се чудя дали беше разумно да сменям и зададената изпитна тема.
времето полетя, ускори се и двете седмици на очакване минаха неусетно. денят Х дойде и резултата видя бял свят. оценката се изпъчи на екрана пред мен и аз изпаднах в силно недоумение. взех телефона и набрах университета. Не, нямало грешка, това била наистина моята оценка. Отличен 6. изведнъж ми стана тъжно, като да съм бил години на ред обект на подигравки. а двойките от миналото тихо се кискаха в някое ъгълче на спомените ми. майната им.
а аз съм един луд тройкаджия по български и литература.
взех си гъзЪ под мишница, прекръстих се и дръпнах една прочувствена молитва към всеки бог за който се сетих и с плаха надежда за една скромна тройка отидох на изпит.
предната вечер прекарах при едно семейство на филолози и те набързо ме подковаха със знания за това що е то есе, какво му е мезето и как се подхожда към него.
и с тази крехка паяжина от новопридобити знания се отправих смело към университета.
ето ме вече на чина, вперил поглед в прясно написаната тема на дъската.
времето се забави, всичко потече бавно като петмез, аз стоях с тъпа усмивка чакайки вдъхновнието да ме осени. така се мина час и ето ме с молива в ръка. и като се почна едно писане, драскане и задраскване.. в крайна сметка сътворих две скромни странички(което си е цял лист според мен). приключих.
явно нещо свише ме беше дарило с така жадуваната от мнозина муза. не само че всяка думичка на листа пасваше като тухличка в огромен пъзел, но и картината която се получи заслужаваше едно леко Ах!
но все пак миналото белязано с тройки, двойки и написани с червено рецензии оплюващи моята дарба на словоредец ме притесняваше. започнах да се чудя дали беше разумно да сменям и зададената изпитна тема.
времето полетя, ускори се и двете седмици на очакване минаха неусетно. денят Х дойде и резултата видя бял свят. оценката се изпъчи на екрана пред мен и аз изпаднах в силно недоумение. взех телефона и набрах университета. Не, нямало грешка, това била наистина моята оценка. Отличен 6. изведнъж ми стана тъжно, като да съм бил години на ред обект на подигравки. а двойките от миналото тихо се кискаха в някое ъгълче на спомените ми. майната им.
четвъртък, 4 януари 2007 г.
понеделник
съботата изтече в канала на миналото, неделята я последва. и ето новата седмица предявява правата си над мен като нагло ми пробутва понеделника. упорито отказвах да бъда въвлечен в този явно агресивен акт над моята личност, но в крайна сметка се предадох. реших да го играя двоен агент. ще се оставя на седмицата да ме носи като си представям, че съм някъде другаде или по-скоро някога другаде и ще оставя останалото просто да ми се случва.
сложих началото на крехкия си план с твърдата убеденост, че сме лято и аз съм някъде на почивка. яхнах колелото си и поех по плажната ивица блажено радвайки се на слънцето. една плажна топка пресече пътя ми, рязко натиснах спирачки и .. до тук с моя план да прецакам седмицата. реалността полетя към мен под формата на мокри мръсни павета. колелото ми се сурна някъде настрани и в тази новооформена действителност се намерих на паважа ядосано псувайки хлъзгавия камънак. "плажната топка" подви опашка и се шмугна под казана за боклук и две жълти очи ме фиксираха с презрителен блясък в тях, премигнаха и изчезнаха. Направих кратко упражнение по граматика спрягайки един определен глагол адресирайки го до всичко край мен... и ето ме пак яхнал колелото съсредоточен в мокрия път под мен и прекрасната автомобилна обстановка край мен.
без почти никакви произшествия стигнах на работа, със закъснение естествено. веднага ме зарадвах с поредната "гениална" задача, ще преливам от пусто в празно. прекрасно! просто обичам понеделниците.
сложих началото на крехкия си план с твърдата убеденост, че сме лято и аз съм някъде на почивка. яхнах колелото си и поех по плажната ивица блажено радвайки се на слънцето. една плажна топка пресече пътя ми, рязко натиснах спирачки и .. до тук с моя план да прецакам седмицата. реалността полетя към мен под формата на мокри мръсни павета. колелото ми се сурна някъде настрани и в тази новооформена действителност се намерих на паважа ядосано псувайки хлъзгавия камънак. "плажната топка" подви опашка и се шмугна под казана за боклук и две жълти очи ме фиксираха с презрителен блясък в тях, премигнаха и изчезнаха. Направих кратко упражнение по граматика спрягайки един определен глагол адресирайки го до всичко край мен... и ето ме пак яхнал колелото съсредоточен в мокрия път под мен и прекрасната автомобилна обстановка край мен.
без почти никакви произшествия стигнах на работа, със закъснение естествено. веднага ме зарадвах с поредната "гениална" задача, ще преливам от пусто в празно. прекрасно! просто обичам понеделниците.
Абонамент за:
Коментари (Atom)