Начало..

Отново ме преследваха. Не ги виждах, но бяха зад мен. Ясно усещах как настървението им по мен расте и как възбудата им от преследването ми се увеличава. Местността край мен непрестанно се променяше. Птица с раязмерите на малък самолет успя да се провре между два облака, като отчупи няколко едри къса от краищата им и се спусна към мен, но за щастие се разпадна на някоко десетки метра. Един облачен къс все пак успя да преодолее растоянието и се заби наблизо от което земята се разтресе. Навлязох в червени шубраци достигащи до кръста ми. Не можех да се скрия в тях, не и в такива, а и не вярвам да успея да се скрия кадето и да е. На вид безобиден храст се опита да ме спъне, по-дяволите скъсили са разстоянието. Започнах да се приготвям за скок. Не можех да се боря при техните условия.
Хаговете бяха кошерни създания и живееха като паразити. Умееха да променят и нагаждат пространството и околната среда според тяхната воля. За щастие само в ограничен периметър в радиус от 70 метра. Растояние, което вече ме поглъщаше.
Нуждаех се от време за да се подготвя за промяната. Откъснах едната си ръка, добавих и малко воля и я хвърлих настрани. Елементарна примамка, но върши работа. Хаговете не са особено умни, когато нямат приемник. Смених рязко посоката. Наблизо имаше горичка. Подходящо място за скок. Усещането за преследвачите отслабна и си позволих да се спра за да се огледам. Сгъстеното, огънато пространство даваше бегла представа за местоположението на хаговете. От една страна те бяха доста интересни. Умееха толкова много неща, подчиняваха света на волята си, създаваха и разрушаваха, но за жалост разумът ги напускаше и тези дарби бяха оръжие на създания, водени от инстинкти на ловци. Плячката разбира се бяхме ние - хората. Веднъж завзели и подчинили нашата воля те бавно започваха да възвръщат своята интелигентност. Спотайваха се в гънките на обществото ни и търсеха начини, пролуки да се размножават и да създават колонии.
Рязко извил се вятър ме върна отново на непосредствената заплаха. Навлязох в горичката и за втори път се огледах, нуждаех се от силно дърво. Открих го бързо и застанах плътно до него. Концентрирах се. Клоните му започнаха един по един да ме обгръщат и стягат в прегръдка. Дъхът ми със свистене изскочи от дробовете. Черно-цветни петна заиграха пред очите ми. Борех се за глътка въдух, болката ме смазваше, но продължих натиска и дървото ме смачка в себе си.
---
Бавно отворих очи. Умората се стичаше по тялото ми и не ми даваше сила дори да изпъшкам. Светлата пелена се разстла, сгъсти се и придоби очертанията на бял робот насочил към мен оръжие. Единственото, което евентуално би ме спряло. Все още ми бе трудно да дишам. Две метални плочки се спуснаха над слепоочията ми. За миг ми причерня отново.
- Чист ! - прозвуча познат глас.
Чу се свистенето на отваряща се врата. Леки стъпки приближиха до мен и две ръце се заеха да ме освободят от коланите и защитите придържащи ме към креслото.
- Дана, колко остават още? - попитах аз.
- Само три, но нещо интересно се случи докато те нямаше. Почини си малко и ела при мониторите.
- Хаиде, Дана, какво е станало? - любопитството ми даде малко сили да се мобилизирам.
- Сам знаеш, че нищо няма да ти кажа докато не преминеш през възстановителните процедури.
- Е, добре де - въздъхнах аз и се протегнах бавно. Схванатите ми мускули се съпротивляваха на движението. Леко се изправих и подпомаган от Дана се запътих към възстановителния център.