Много съм си мислил дали душата на човек не умира преди неговото тяло и какво се случва с него, когато това стане.
Вчера моята душа поиска да умре. Искаше да се откъсне и да отлети, да се процеди през стиснатите ми зъби да прегази волята ми и да се изпари в небитието. Може и да е успяла.
Днес се чувствам празен. Като изсъхнал плод. Като издъхнала гайда, която никога няма да запее отново. Сърцето ме боли и се свива наранено, търси къде да се скрие. Разкъсано е, раните по него са се отворили, раздират го смрачна решителност. Ще изцедят и последната капка кръв от него. После ще се сбръчка и ще изсъхне като горчива стафида.
Нима любовта, когато е споделена, не трябва да носи окрилено щастие и песен в сърцето? Защо тогава силна мъка ме е стегнала с горещи клещи и реже късчета от мен?
Обичам и това ме убива.
Няма коментари:
Публикуване на коментар