четвъртък, 9 април 2009 г.
понеделник, 15 декември 2008 г.
човек
събудил се един човек в една гора,. безкрайна и величествена, пропита с тежестта на времето и безкрая на пространството. станал и се огледал, и нямал той име и посока в която да поеме, а пред него в сумрака на тежките листа проблеснала пътека и оформила първата му стъпка. кракът му сам се протегнал и направил първата крачка, другият го последвал и той започнал да върви. пътеката се виела между дърветата, прекосявала поляни и чертаела своя път в гората. след време човекът забелязал други човеци. също като него вървели и се оглеждали. били еднакви, неотличими едни от други. и аз ли съм такъв? - запитал се той и с въпросът му отговорът сам дошъл. човеците на пръв поглед еднакви се различавали.
започнали да се виждат все по-ясно разликите - били ниски, били дебели, някои ходели прегърбени други крачели напето. били млади, били и стари. гората също изглеждала по различен начин вече. пътеките на някои човеци прекъсвали в нищото и човеците на тях стоели в недоумение какво да правят. други пътеки се виели и пресичали и човеците спирали и се оглеждали един друг любопитни. а дърветата, о дърветта! били отрпуани с всевъзможни сочни плодове. но уви не всички човеци ги забелязвали. много от тях се влачели и с гладни очи молели за храна. човекът недоумявал защо това е така и продължавал пътя си в тази безкрайна гора. хранел се с това изобилие като понякога взимал плод от ниските клони, а друг път необяснимо за себе си изкачвал цялото дърво за да грабне някой съсухрен плод от короната на дървото. подминавал хора приседнали до някой дънер с поли обсипани с изгнили плодове. те го викали и придумвали да вземе от тях, че това били ПЛОДОВЕТЕ!. че други няма, че това са последните. дори го заплашвали. но човекът продължавал неумолимо по своят път.
и така незнайно кога, незнайно колко далеч от началото си той стигнал до кръстопът. спрял се и се загледал. пътеката се разделяла на две и всяка половинка с нищо не подтиквала към избор. времето се развълнувало и се опитало да побутне човека напред. листата на дърветата окапали, паднал сняг, после пак се разпъпили, обсипали се с плодове. и после пак и пак. а човекът стоял замислен и гледал разклонението. после въздъхнал и направил крачка в страни и продължил напред. клоните се спуснали пред него, тревата се заплела в краката му, драките надраскали тялото му. но той продължавал. всяка крачка била по-трудна от предишната. но веднъж поел не можел да спре и изведнъж гората свършила, показало се слънцето и огряло лицето на човека. а той се усмихнал и продължил напред под откритото небе и щастие изпълвало сърцето му. в далечината пред него се виждали малки горички.
той се обърнал да погледне гората от която излязъл, но пред него се ширнала същата гледка - до хоризонта имало малки малки горички. той се усихнал едва едва и погледнал към небето високо високо отвъд него.
започнали да се виждат все по-ясно разликите - били ниски, били дебели, някои ходели прегърбени други крачели напето. били млади, били и стари. гората също изглеждала по различен начин вече. пътеките на някои човеци прекъсвали в нищото и човеците на тях стоели в недоумение какво да правят. други пътеки се виели и пресичали и човеците спирали и се оглеждали един друг любопитни. а дърветата, о дърветта! били отрпуани с всевъзможни сочни плодове. но уви не всички човеци ги забелязвали. много от тях се влачели и с гладни очи молели за храна. човекът недоумявал защо това е така и продължавал пътя си в тази безкрайна гора. хранел се с това изобилие като понякога взимал плод от ниските клони, а друг път необяснимо за себе си изкачвал цялото дърво за да грабне някой съсухрен плод от короната на дървото. подминавал хора приседнали до някой дънер с поли обсипани с изгнили плодове. те го викали и придумвали да вземе от тях, че това били ПЛОДОВЕТЕ!. че други няма, че това са последните. дори го заплашвали. но човекът продължавал неумолимо по своят път.
и така незнайно кога, незнайно колко далеч от началото си той стигнал до кръстопът. спрял се и се загледал. пътеката се разделяла на две и всяка половинка с нищо не подтиквала към избор. времето се развълнувало и се опитало да побутне човека напред. листата на дърветата окапали, паднал сняг, после пак се разпъпили, обсипали се с плодове. и после пак и пак. а човекът стоял замислен и гледал разклонението. после въздъхнал и направил крачка в страни и продължил напред. клоните се спуснали пред него, тревата се заплела в краката му, драките надраскали тялото му. но той продължавал. всяка крачка била по-трудна от предишната. но веднъж поел не можел да спре и изведнъж гората свършила, показало се слънцето и огряло лицето на човека. а той се усмихнал и продължил напред под откритото небе и щастие изпълвало сърцето му. в далечината пред него се виждали малки горички.
той се обърнал да погледне гората от която излязъл, но пред него се ширнала същата гледка - до хоризонта имало малки малки горички. той се усихнал едва едва и погледнал към небето високо високо отвъд него.
понеделник, 1 октомври 2007 г.
a tear
Не помня от кога не съм плакал. Може би са вече 10-12 години. И сега ми е трудно да се отпусна и да отприщя болката и тъгата в очите си. А сълзите помагат и успокояват. Факт. Събрали се умните глави и се зачудили защо човек като плаче се успокоява. Помислили и направили експеримент. Изследвали сълзите на хората. Направо ми се гади от такива умници. Една сълза се надигна бавно и се опита да се изтърколи по лицето ми. Стиснах зъби и наложих волята си. Бавно и разочаровано тя се върна обратно и като че ли въздъхна.
Стоях невъзмутимо(как ли пък не) и гледах как се изкачват по стълбите към перона. Тя се обърна и ме погледна. Мисля, че ме забеляза. Лекото трепване в погледа и изместването на настроението я издаде. Продължи да се изкачва без да се обърне повече към мен. А той след като изкачи стълбите се огледа, забеляза ме и съобщи присъствието ми на нея. Разменихме няколко реплики. Момчето се опита да ме ужили леко с уш небрежна закачлива реплика. Отговора ми бе демонстративно изплюване на дъвката ми. Заобиколиха ме и се настаниха за д гърба ми. А бяхме приятели. Поне със него.
Ще ми се никога да не виждам какво усещат хората. Да съм сляп и глух за емоциите им. Да ама не... Бях доста малък, когато открих колко много е зависимо изражението на лицето от емоционалното състояние. Прекарвах дълги часове пред огледалото за да изучавам мимиките на лицето си и да ги съпоставям с чувствата, които предизвиквах в себе си. Бях дете. Години по-късно се научих да усещам хората дори без да ги виждам. Доста ми е помагало, но и много ми навреди. Не е лесно да живееш във фалшив свят и да имаш усещания, които ти го доказват постоянно. Годините минаваха и аз лавирах между душевни актьори по неволя и неосъзнати инвалиди. Тук таме звездичка в тъмнината проблясваше самотно. Но това е друга история.
Това момиче ми донесе толкова болка . Сега стои зад мен и леко си опъва от цигарата. Мога да усетя как дима навлиза в дробовете в търсещо успокоение. По дяволите! Не искам да чувствам.
Вингаги съм искал да помагам на хората и съм го правел. Избирах начини както агресивно радикални, така и леки и елегантни, но винаги така че човека да не разбира, да не се досеща веднага кои му помага. Защо ли? Защото хората са егоисти по природа и се смятат за най-великите и неповторимите. Дори и най-задръстените притежават гордост и самоуважение. А то не бива да се наранява за да не се получи обратен резултат. По принцип разбира се. До сега не съм се провалял.
Защо ли изобщо доидох. Не трябваше да ме виждат. Облякоха се с фалшиви дрехи. Чакат. Май съм излишен. Нека чакат. И аз чакам. Последния от карето.
През всичките години не успях да разбера какво означава да обичаш, да го изпитам. Всичко което съм научил за това е пречупено през нечия друга призма на възприятия. Сега вече знам какво е да те боли. Но не знам как да се справя с отхвърлянето.
Ето влака пристига. Спира. А времето започва да ми тече бавно, лигаво, нетърпимо. Двамата се засилиха да я търсят в грешна посока. Ще се върнат. Стреличка радост ме прониза и се сля с вика й. Обърнах се и я прегърнах. Приятел. Колко много ми противна тази дума. Но не и за нея. Дано не и за нея. Ето ни пак 'заедно'. Четиримата. 'Приятел', любима, късче радост и тъга. Нима не трябва да се радвам.
Изпратих ги до колата. Вече не издържах. Очите ни се засякоха. Реплики. Какво значат някакви си думи тук, сега, когато ми притъмнява от болка. Само страх и объркване срещам. Несподеляне.
Гледам го стои с ръце в джобовете, леко свил се в якето си. Търси топлина. Обърна гръб на колата и се запъти в другата посока. Не се обърна. За миг се спря при вида на потока хора. Трябваше да го пресече. Щом трябва... А мислите му запрепускаха в търсене на опорна точка за новия ден. Една сълза се отрони по страната му и попи в устните му. Втора не посмя.
Стоях невъзмутимо(как ли пък не) и гледах как се изкачват по стълбите към перона. Тя се обърна и ме погледна. Мисля, че ме забеляза. Лекото трепване в погледа и изместването на настроението я издаде. Продължи да се изкачва без да се обърне повече към мен. А той след като изкачи стълбите се огледа, забеляза ме и съобщи присъствието ми на нея. Разменихме няколко реплики. Момчето се опита да ме ужили леко с уш небрежна закачлива реплика. Отговора ми бе демонстративно изплюване на дъвката ми. Заобиколиха ме и се настаниха за д гърба ми. А бяхме приятели. Поне със него.
Ще ми се никога да не виждам какво усещат хората. Да съм сляп и глух за емоциите им. Да ама не... Бях доста малък, когато открих колко много е зависимо изражението на лицето от емоционалното състояние. Прекарвах дълги часове пред огледалото за да изучавам мимиките на лицето си и да ги съпоставям с чувствата, които предизвиквах в себе си. Бях дете. Години по-късно се научих да усещам хората дори без да ги виждам. Доста ми е помагало, но и много ми навреди. Не е лесно да живееш във фалшив свят и да имаш усещания, които ти го доказват постоянно. Годините минаваха и аз лавирах между душевни актьори по неволя и неосъзнати инвалиди. Тук таме звездичка в тъмнината проблясваше самотно. Но това е друга история.
Това момиче ми донесе толкова болка . Сега стои зад мен и леко си опъва от цигарата. Мога да усетя как дима навлиза в дробовете в търсещо успокоение. По дяволите! Не искам да чувствам.
Вингаги съм искал да помагам на хората и съм го правел. Избирах начини както агресивно радикални, така и леки и елегантни, но винаги така че човека да не разбира, да не се досеща веднага кои му помага. Защо ли? Защото хората са егоисти по природа и се смятат за най-великите и неповторимите. Дори и най-задръстените притежават гордост и самоуважение. А то не бива да се наранява за да не се получи обратен резултат. По принцип разбира се. До сега не съм се провалял.
Защо ли изобщо доидох. Не трябваше да ме виждат. Облякоха се с фалшиви дрехи. Чакат. Май съм излишен. Нека чакат. И аз чакам. Последния от карето.
През всичките години не успях да разбера какво означава да обичаш, да го изпитам. Всичко което съм научил за това е пречупено през нечия друга призма на възприятия. Сега вече знам какво е да те боли. Но не знам как да се справя с отхвърлянето.
Ето влака пристига. Спира. А времето започва да ми тече бавно, лигаво, нетърпимо. Двамата се засилиха да я търсят в грешна посока. Ще се върнат. Стреличка радост ме прониза и се сля с вика й. Обърнах се и я прегърнах. Приятел. Колко много ми противна тази дума. Но не и за нея. Дано не и за нея. Ето ни пак 'заедно'. Четиримата. 'Приятел', любима, късче радост и тъга. Нима не трябва да се радвам.
Изпратих ги до колата. Вече не издържах. Очите ни се засякоха. Реплики. Какво значат някакви си думи тук, сега, когато ми притъмнява от болка. Само страх и объркване срещам. Несподеляне.
Гледам го стои с ръце в джобовете, леко свил се в якето си. Търси топлина. Обърна гръб на колата и се запъти в другата посока. Не се обърна. За миг се спря при вида на потока хора. Трябваше да го пресече. Щом трябва... А мислите му запрепускаха в търсене на опорна точка за новия ден. Една сълза се отрони по страната му и попи в устните му. Втора не посмя.
вторник, 17 юли 2007 г.
dreams
сънища
старая се да сънувам. да натискам с волята си и да навлизам все по дълбоко в ... << тук ще направя малко отклонение. не знам как точно да го кажа. някой с откровено лирическа душа би казал -светът на Морфей- , първосигнално къде на шега, къде на истина ми се прииска да напиша -заспалия свят-, но импулсът бе незабавно умъртвен от дилемата кой свят все пак е заспал. та както и да е. ще си позволя да го нарека -другият свят-. като най-вероятно това име ще еволюира и само ще си избере как да се нарече.>>... другият свят. по темата са изписани и изприказвани една планина глупости. старая се да не чета нищо писано по въпроса. не желая да бъда покварен с нечии чужди идеи. аналогията с планината глупости мисля, че се получи. истината сигурно все пак се точи и вие някъде в нея като жилка руда от ценен метал и чака да бъде изровена, рафинирана и прилежно употребена или приложена.
човек сънува по много причини. впечатления от деня се промъкват и заявяват своето си право на внимание през нощта. дребни детайли от ежедневието стават тухлички на сътворението и градят образи около нас. въвлечени сме по нечия(?) воля в необясними случки. кошмари, еротика, приключения или празен спомен. теориите са много(все пак съм чел нещо :/ ).
сънувам всяка вечер. не винаги на сутринта имам ясен спомен за всичко, но с напредването на деня всичко се връща. обикновено е така когато съм зрител, безволеви наблюдател в другият свят. когато ми стане интересно това което виждам се опитвам да наложаа волята си, да се преместя и погледна встрани от налаганата ми картина. не винаги е лесно. имало е случай да се събудя изтощен от съня, с мускулна треска и натъртвания от приключенията от другата страна. или обратното да се наспя в съня си :) . да прекарам дни наред в почивка за някакви си 2-3 часа наше време.
сега се сещам за прословутия мъдрец, който се чудел дали е пепруда сънуваща, че е мъдрец или че е пеперуда сънуваща, че е мъдрец. лично аз си мисля, че човека отдавна е спрял да тиктака, свършило му е времето без той да усети. ако не знаеш кой си и къде си във всеки един момент е лесно да се изгубиш. компасът на твоето аз ще се чуди на къде да се завърти и като удавник за сламка ще се закача за всеки минал по-близо до него. но за това друг път.
познавам хора, които ще махнат с лека ръка и ще категоризират сънищата като глупости, бабини девитини, небивалици, дрън-дрън и каквото още там има в синонимния речник. но аз знам, че другият свят е истински. не винаги съм приемал нещата като истински. времето ме убеди. времето и сънищата. споделените сънища.
ще продължа друг път.
старая се да сънувам. да натискам с волята си и да навлизам все по дълбоко в ... << тук ще направя малко отклонение. не знам как точно да го кажа. някой с откровено лирическа душа би казал -светът на Морфей- , първосигнално къде на шега, къде на истина ми се прииска да напиша -заспалия свят-, но импулсът бе незабавно умъртвен от дилемата кой свят все пак е заспал. та както и да е. ще си позволя да го нарека -другият свят-. като най-вероятно това име ще еволюира и само ще си избере как да се нарече.>>... другият свят. по темата са изписани и изприказвани една планина глупости. старая се да не чета нищо писано по въпроса. не желая да бъда покварен с нечии чужди идеи. аналогията с планината глупости мисля, че се получи. истината сигурно все пак се точи и вие някъде в нея като жилка руда от ценен метал и чака да бъде изровена, рафинирана и прилежно употребена или приложена.
човек сънува по много причини. впечатления от деня се промъкват и заявяват своето си право на внимание през нощта. дребни детайли от ежедневието стават тухлички на сътворението и градят образи около нас. въвлечени сме по нечия(?) воля в необясними случки. кошмари, еротика, приключения или празен спомен. теориите са много(все пак съм чел нещо :/ ).
сънувам всяка вечер. не винаги на сутринта имам ясен спомен за всичко, но с напредването на деня всичко се връща. обикновено е така когато съм зрител, безволеви наблюдател в другият свят. когато ми стане интересно това което виждам се опитвам да наложаа волята си, да се преместя и погледна встрани от налаганата ми картина. не винаги е лесно. имало е случай да се събудя изтощен от съня, с мускулна треска и натъртвания от приключенията от другата страна. или обратното да се наспя в съня си :) . да прекарам дни наред в почивка за някакви си 2-3 часа наше време.
сега се сещам за прословутия мъдрец, който се чудел дали е пепруда сънуваща, че е мъдрец или че е пеперуда сънуваща, че е мъдрец. лично аз си мисля, че човека отдавна е спрял да тиктака, свършило му е времето без той да усети. ако не знаеш кой си и къде си във всеки един момент е лесно да се изгубиш. компасът на твоето аз ще се чуди на къде да се завърти и като удавник за сламка ще се закача за всеки минал по-близо до него. но за това друг път.
познавам хора, които ще махнат с лека ръка и ще категоризират сънищата като глупости, бабини девитини, небивалици, дрън-дрън и каквото още там има в синонимния речник. но аз знам, че другият свят е истински. не винаги съм приемал нещата като истински. времето ме убеди. времето и сънищата. споделените сънища.
ще продължа друг път.
петък, 13 юли 2007 г.
Seven Sins
| Greed: | Medium | |
| Gluttony: | Low | |
| Wrath: | Very High | |
| Sloth: | Very Low | |
| Envy: | Very Low | |
| Lust: | Medium | |
| Pride: | Medium |
Take the Seven Deadly Sins Quiz
вторник, 12 юни 2007 г.
Ер Малък
Тълпата
Бях залутан сред шумна тълпа,
а сякаш бях в пустотата.
Като дънер сред буйна река
блъскаха ме телата.
Уж излязох подгонен от скука,
мислех хора да срещна,
а наоколо мрачни лица,
погледи без надежда!
Смили се над тях, над тях!
Вече бях полуумъртвен
от шума,миризмата
и с омекнали,чужди крака
се подпрях от страни - до стената.
А пък там от витрина една
някой гледаше свъсен,
грозен като самата тълпа,
но познах се - да!Аз съм!
Смили се над мен, над мен!
Нещо стана в моята глава,
май че някой ме включи.
В този миг ме обля светлина,
оглушиха ме звуци.
И разбрах,че сме с двойни тела -
и деца и животни.
Външно виждаш омраза и страх,
а отвътре самотни!
Ер Малък Ь
Бях залутан сред шумна тълпа,
а сякаш бях в пустотата.
Като дънер сред буйна река
блъскаха ме телата.
Уж излязох подгонен от скука,
мислех хора да срещна,
а наоколо мрачни лица,
погледи без надежда!
Смили се над тях, над тях!
Вече бях полуумъртвен
от шума,миризмата
и с омекнали,чужди крака
се подпрях от страни - до стената.
А пък там от витрина една
някой гледаше свъсен,
грозен като самата тълпа,
но познах се - да!Аз съм!
Смили се над мен, над мен!
Нещо стана в моята глава,
май че някой ме включи.
В този миг ме обля светлина,
оглушиха ме звуци.
И разбрах,че сме с двойни тела -
и деца и животни.
Външно виждаш омраза и страх,
а отвътре самотни!
Ер Малък Ь
понеделник, 21 май 2007 г.
feеlings, nothing more than feеlings
чувствата са странно нещо. някои идват със силата на ураган и изчезват като нежен бриз оставяйки след себе си бледо усещане за нещо сбъднато. други бавно и сигурно набират сила като приливна вълна и не познават ни преграда, ни пощада. но има и такива с живот кратък. те запълват ежедневието и го раздробяват на малки късчета. изяждайки ни на малки порции. а хората като мазохисти ги търсят, подхранват и страдат за да ги има. пристрастени са към това да чувстват, макар тези чувства да са еднодневните мухи хранещи се с мърша от собственото им тяло.
привикнали към тази леш ставаме безпомощни когато се срещнем с истинските чувства. липсва ни силата да се потопим в тях. страхът, че всичко е мимолетно ни кара да се свиваме и да се затваряме. от това боли, но нали сме мазохисти. ежедневието ни ни е белязало като болни хора и като такива сме свикнали да се примиряваме. 'такъв е животът' смънкваме и се завличаме в собствената си кочинка спретнато подредена да посрещне всичките ни нужди. с времето силата изтича от нас и притиснати от безнадеждноста приемаме това.
всичко става нормално за ослепелите ни очи, всичко е нормално за закърнелите ни чувства. вече не разпознаваме лика си в огледалото, мислите ни забавят скороста си, чувствата ни замират, дъха ни вече няма сила.
какво се случва с човек не успял да хване вълната и останал далеч зад нея?
привикнали към тази леш ставаме безпомощни когато се срещнем с истинските чувства. липсва ни силата да се потопим в тях. страхът, че всичко е мимолетно ни кара да се свиваме и да се затваряме. от това боли, но нали сме мазохисти. ежедневието ни ни е белязало като болни хора и като такива сме свикнали да се примиряваме. 'такъв е животът' смънкваме и се завличаме в собствената си кочинка спретнато подредена да посрещне всичките ни нужди. с времето силата изтича от нас и притиснати от безнадеждноста приемаме това.
всичко става нормално за ослепелите ни очи, всичко е нормално за закърнелите ни чувства. вече не разпознаваме лика си в огледалото, мислите ни забавят скороста си, чувствата ни замират, дъха ни вече няма сила.
какво се случва с човек не успял да хване вълната и останал далеч зад нея?
Абонамент за:
Коментари (Atom)