a tear

Не помня от кога не съм плакал. Може би са вече 10-12 години. И сега ми е трудно да се отпусна и да отприщя болката и тъгата в очите си. А сълзите помагат и успокояват. Факт. Събрали се умните глави и се зачудили защо човек като плаче се успокоява. Помислили и направили експеримент. Изследвали сълзите на хората. Направо ми се гади от такива умници. Една сълза се надигна бавно и се опита да се изтърколи по лицето ми. Стиснах зъби и наложих волята си. Бавно и разочаровано тя се върна обратно и като че ли въздъхна.
Стоях невъзмутимо(как ли пък не) и гледах как се изкачват по стълбите към перона. Тя се обърна и ме погледна. Мисля, че ме забеляза. Лекото трепване в погледа и изместването на настроението я издаде. Продължи да се изкачва без да се обърне повече към мен. А той след като изкачи стълбите се огледа, забеляза ме и съобщи присъствието ми на нея. Разменихме няколко реплики. Момчето се опита да ме ужили леко с уш небрежна закачлива реплика. Отговора ми бе демонстративно изплюване на дъвката ми. Заобиколиха ме и се настаниха за д гърба ми. А бяхме приятели. Поне със него.
Ще ми се никога да не виждам какво усещат хората. Да съм сляп и глух за емоциите им. Да ама не... Бях доста малък, когато открих колко много е зависимо изражението на лицето от емоционалното състояние. Прекарвах дълги часове пред огледалото за да изучавам мимиките на лицето си и да ги съпоставям с чувствата, които предизвиквах в себе си. Бях дете. Години по-късно се научих да усещам хората дори без да ги виждам. Доста ми е помагало, но и много ми навреди. Не е лесно да живееш във фалшив свят и да имаш усещания, които ти го доказват постоянно. Годините минаваха и аз лавирах между душевни актьори по неволя и неосъзнати инвалиди. Тук таме звездичка в тъмнината проблясваше самотно. Но това е друга история.
Това момиче ми донесе толкова болка . Сега стои зад мен и леко си опъва от цигарата. Мога да усетя как дима навлиза в дробовете в търсещо успокоение. По дяволите! Не искам да чувствам.
Вингаги съм искал да помагам на хората и съм го правел. Избирах начини както агресивно радикални, така и леки и елегантни, но винаги така че човека да не разбира, да не се досеща веднага кои му помага. Защо ли? Защото хората са егоисти по природа и се смятат за най-великите и неповторимите. Дори и най-задръстените притежават гордост и самоуважение. А то не бива да се наранява за да не се получи обратен резултат. По принцип разбира се. До сега не съм се провалял.
Защо ли изобщо доидох. Не трябваше да ме виждат. Облякоха се с фалшиви дрехи. Чакат. Май съм излишен. Нека чакат. И аз чакам. Последния от карето.
През всичките години не успях да разбера какво означава да обичаш, да го изпитам. Всичко което съм научил за това е пречупено през нечия друга призма на възприятия. Сега вече знам какво е да те боли. Но не знам как да се справя с отхвърлянето.
Ето влака пристига. Спира. А времето започва да ми тече бавно, лигаво, нетърпимо. Двамата се засилиха да я търсят в грешна посока. Ще се върнат. Стреличка радост ме прониза и се сля с вика й. Обърнах се и я прегърнах. Приятел. Колко много ми противна тази дума. Но не и за нея. Дано не и за нея. Ето ни пак 'заедно'. Четиримата. 'Приятел', любима, късче радост и тъга. Нима не трябва да се радвам.
Изпратих ги до колата. Вече не издържах. Очите ни се засякоха. Реплики. Какво значат някакви си думи тук, сега, когато ми притъмнява от болка. Само страх и объркване срещам. Несподеляне.
Гледам го стои с ръце в джобовете, леко свил се в якето си. Търси топлина. Обърна гръб на колата и се запъти в другата посока. Не се обърна. За миг се спря при вида на потока хора. Трябваше да го пресече. Щом трябва... А мислите му запрепускаха в търсене на опорна точка за новия ден. Една сълза се отрони по страната му и попи в устните му. Втора не посмя.